Не мога да си спомня ден, в който да съм била напълно щастлива! Тъжно, но все пак истина...Истината винаги боли! И по тази причина тя доста често ни се спестява, но никой ли не разбира, че от лъжите боли повече.
Затова днес си признах истината в очите... не съм се гледала в огледалото, просто ги признах на Нея! Тя си знае коя е тя!
Осъзнах, че живота ми е празен и самотен... В него има само глупави мечти, които дори не мога да съумея да сбъдна. Е, нищо, може би следващият път!
Все едно чувам в главата си как някой ме потупва съжалително по рамото и ме успокоява! Нямам нужда от ничие съжаление!!!
И без това самата аз съм изпаднала в такова! Самата мисъл, че седя тук спокойно и се жалвам за неща, които бих могла да променя... Дали ми липсва смелост, дали желание... дали ми липсва нещо друго?!
Единственото нещо, което ми липсва е семейство... Е, не че си нямам, но моето никога не е било такова в истинския смисъл на думата! Имаше леки прозрения... някога, много много отдавна!
Но това отдавна свърши. Сега единственото, което е останало, са амбициите на родителите ми да стана нещо, което не искам да бъда; желанието на сестра ми да ми даде просто пари да изчезна от живота й, за да не се налага да ме гледа, и много сълзи!
Но сега няма да плача, въпреки че е късно! Защото и това е забранено... Всеки гледа само как да ти се присмее; как да те нарани пред възможно най-много хора; да те унижи
"Сега за какво се цупиш?!"
Аз не се цупя, аз съм тъжна... Защото никой не може да разбере
Дори самата аз не разбирам!
Еееххх.... Африка...... :)
