Ето ме мен - малко момиченце, затворено в малък розов затвор...

Малката клетка, в която бях затворена целият си смислен, и не толкова смислен, живот беше дотолкова малка и дотолкова клетка, доколкото съзнанието ми решеше!
Е, имаше си един не толкова светъл, но все пак прозорец... Но той показваше само онова, което малкото момиченце не можеше да достигне..., което Аз не можех да достигна! А именно луната и звездите.
Пък и то на кого му е притрябвало да е като звезда?.. Сигурно е ужасно самотно и скучно...
Е, може би не чак толкова!
Имаше и няколко книги, които само ме караха да копнея да съм някоя друга... някъде другаде! Но реалността си оставаше същата - малкото Аз, затворено в свояв своят малък, пък било то и розов, затвор...
И там, зад плътните стени, зад дебелите решетки... там, вътре в клетката, имаше едно съзнание, изпълнено с хиляди мечти!.. Коя от коя по-неосъществими, коя от коя по-странни, коя от коя по-глупави...
И така, малката клетка, топла и не чак толкова неуютна през зимата и хладна и свежа през лятото, си оставаше просто моят розов затвор, изпълнен с красиви сънища...