Днес видях най-тъжните очи...
Къде ли?! В огледалото.
Едновременно празни и пълни; сухи и влажни; изпълнени с нежност и с много мъка...
Но това там не бях аз.
Това беше ТЯ, или по-скоро ТО!
ОНОВА, от което се страхувам; онова, в което не искам да се превръщам.
И все пак... винаги, като погледна в огледалото, го виждам там. ТО седи и ме наблюдава. И не е само - там са и болката, и сълзите... Всичко това ме очаква! И моето място е там!
Но се страхувам!
А страхът не е полезен! Който го е казал или е бил луд или просто не е имал моят живот!
Страх ме е да съм като НЕГО - моето мрачно и страховито бъдеще, но ме е страх и да съм нещо повече. Проклет страх! Проклет...
Затова ще си остана същата нищожна буболечица, която всеки ще тъпче, както досега; за чието съществуване никой няма да знае...
.....
Да живее Райд!
