Достигнах те. Стоя сега на прага.
Пусни ме. Не оставяй ме отвън -
самотата от това не ще пострада.
Донесох ти подарък - цял чувал
събрах във него цялата си същност
(На кой му пука кой кому е дал,
на кой ми пука, че сега съм тъжна?)
Почуках, позвъних, приседнах.
Знам, ти тук си, трябва малко време.
Дали през малкото прозорче да погледна?
Дали подаръка ми ще приемеш?
И скрита в ъгъла на къщичка-илюзия
усещам вятъра нашепва ми въпрос:
Ти сигурна ли си, че пак не си изгубила
онези твои вяра и любов?
........
И облаци събра над мене той,
приятелски прегърна ме студа
и в този слънчев летен зной
от очите неусетно заваля.
Тръгвам си. Последен поглед плах.
Понесла свойта същност на гърба,
пред твоя дълго търсен праг
оставих шепа истинска тъга.
