Сега няма да се опитвам да пълня главите на когото и да било с приказки за живота, смъртта, птичките, пчеличките и т.н. Защото не разбирам смисъла на никое от тях!
А съм сигурна, че родителите досттъчно са ви надували главата с обяснения, които много трудно могат да се нарекат разбираеми!
Правим се, че разбираме какво ни се говори, но в крайна сметка всеки си прави каквото и знае. И аз така!
Та, скоро незнайно защо, достигнах до извода, че един вид всички ние сме като стока, която може да се купува, продава, консумира и най-накрая изхвърля.
Кой за някой нова скъпа джаджа, кой за малко внимание, но всички ние искаме нещо,а хората до нас са склонни евентуално да дадат нещо в замяна.
Така де, бартер! И ако всички се престорим, че не е така, то няма да имаме проблеми с т. нар. съвест, която доста често се използва като извинение. А всъщност са доста малко хората, които наистина могат да е похвалят с такава. И аз не съм от тях :)
No big deal... Винаги мога да си купя такава.
И сега супер подходящо би било да туря закона за стоките, търсенето и предлагането, но тъй като в момента не си спомням какъв беше той, просто ще си замълча
.........................................
И като всяка стока, всеки си има срок на годност.
Всъщност точно от него тръгна цялата ми странно-глупаво-смешна теория, която за мое най-голямо съжаление няма да е сред великите постижения на този век. Нито пък на следващият.
И аз като представител на едно поколение, което може да се похвали, че е живяло в две последователни хилядолетия, искам да оставя нещо на света.
И тъй като това очевидно няма да е дете, ми се искаше да е нещо поне толкова безсмислено... опс, да де, смислено :)

Толкова за сега! Когато отново ми хрумне нещо достатъчно глупаво, като това, ще се постарая да го споделя :)

Днес за пореден път се убедих, че многото часа НЕсън винаги се отразяват някак благотворно на настроението! Когато се събудих след т. нар. сън се чувствах някак освежена... E, очите ми бяха подути като понички, а лицето ми мязаше на палачинка...
Случва се и в най-дoбрите семейства! :)
Пих едно глупаво кафенце, което би следвало да ме държи будна поне за няколко часа... Да, ама не! Или нещо му има на кафето, или просто проблемът е в мен!
След като почти не заспах над учебникът при жалкият си опит да вкарам нещо в малката ми кратунка, достигнах до извода,че легнала на леглото и завита с одеялото едва ли е най-добрата позиция за учене! Тук съответно следва въпросът, "коя е най-добрата позиция за учене?!"
За мен такава няма...
Как ли не се намествах, как ли не се чекнах! Просто няма оправия! Явно не ми е писано да уча!
Нито да готвя!
Нито да чистя!
Нито да стана майка!
Ммм... колко оптимистично бъдеще ме очаква!
А за тези, които не ме познават, да предупредя, това ми състояние не се дължи на депресия, или нещо такова, а просто на споменатата вече хронична сънна недостатъчност.
Вече му измислих и име :))
Може би утре ще съм в още по-добро настроение и ще измисля някое друго цветущо сравнение за утринният ми вид!
А може би не...

PS: Мислех да сложа и някаъв pic, но след 5-тото "The page cannot be displayed", ме изби на хвалебствия по aдрес на интернета и се отказах :)

...което още мечтаеш някога някой да се обърне и да ти подаде ръка; някой някога да те попита как си; някой просто да те прегърне...
...
Напоследък все се събуждам с мисълта, че съм пропуснала нещо.
Така стана и този ден, така де, днес!
Събудих се, и се почувствах всякаш съм пропуснала цели 18 години и ... хоп...събудих се на 19. Сега, когато най-сетне го казах, се чувствам всякаш съм геройня в онзи филм, "Събудих се на 30" или както там беше.
Само дето щастливият край почти винаги го няма в реаният живот. Затова всички още си мечтаем за принца на бял кон, който ще спаси красивата прнцеса. Е, може би не всички, но ми се ще да вярвам, че не съм единствената, която е толкова очаяна :)
Но явно съм, защото ми се иска да си измисля щастливи детски спомени,които да ме карат да се усмихвам... или поне такива, които да не ме карат да плача!
Иска ми се да се върна назад във времето и да разбера, къде толкова сгреших, че всички, дори и аз самата, ме мразят!
Мда... Това е моят пристъп на депресия! Не се плашете, те винаги минават! Ще мине и този :) Все някога...
Ето сега, спомнямси, как бях на една нива със сетсра ми и й разказвах историята на два корена... Глупаво, нали?! Тогава ни беше много смешно!
А сега... просто един от малкото ми истински спомени, които ме карат да се усмихвам...
...
Здравей, мое малко момиче, което живееш някъде дълбоко в мен... И ти ли си толкова тъжно, колкото и аз?!

... и аз сред тях!
Всякаш беше вчера! Събирахме се с приятели, събирахме пожълтелите
есенни листа на една голяма купчина и най-безотговорно се хвърляхме отгоре й!
Всякаш... но не беше вчера!
Времето минава толкова бързо, че човек дори не може да осъзнае кога е загубил
старите приятели и е направил нови... Защо вече не скача в купата с листа...
Днес докато пътувах в един доста стар автобус, се замислих за старостта,
или по-точно за времето, когато ставаме зрели, възрастни хора!
И достигах до извода, че колкото по-зрели и възрастни ставаме, толкова по сме самотни! Тук пред очите ми отново изниква картината с десетина деца, който се редят на опашка,
за да се хвърлят върху някакви си листа... Колко глупави са децата... и колко щастливи!
Не мислят нито за вечерята, нито за плащането на сметките, нито за изпити и оценки...
...
А за останалите от нас, на които им се налага да мислят и за вечерята, и за плащането на сметките и за изпитите и оценките, единственото, което им остава е да си спомнят как и те някога са били деца!
И аз си го спомням всякаш беше вчера...