Само секунда...
Толкова ми е нужно! Толкова искам, само малко време да остана сама със себе си. Само миг спокойствие, само миг тишина... Шшш...
Една секунда мълчание, за да почета душата си, или по-скоро липсата ми на такава. Защото дори и да я има, тя е някъде там... в тъмнината! Или поне така се надявам. Но мен ме е страх от тъмното. Нека си остане там, нека се крие. Защото появи ли се, с нея е свършено. Така, както е свършено и с останалото от мен.
Само секунда...
Да вдишам отново този пропит с отрови и зарази въздух, който наричаме “животворен”. Може някога да е бил такъв, но сега е единствено “обогатен” от хората. Една секунда, да вдишам и една, за да издишам този райски газ. Да се изпълня с животворната му сила и да я оставя да си отиде със следващото издишване! Сбогом живот! Е, какво пък?! Родих се, живях... Е, добре де, родих се... И това все е нещо!
Живота е толкова скъпоценен, толкова сложен, толкова много радост носи създаването му! И все пак е така крехък и лесно раним. Нужно е съвсем малко, за да го прекършиш! Нужно ти е...
само една секунда!

Ще откача... И откачам с всеки ден, с всеки час и с всяка изминала секунда....
Но на кого всъщност му пука?!
Никой не може да разбере, че нещо в мен се променя,
че аз самата се променям, защото никой никога не ме е познавал;
никой не е виждал същността ми! Никой..... и никога....
Чак ми се плаче, когато чета това! Тези думи ме подтискат с категоричността си.
Никой.... Никога....
Никой.... Никога....
Никой.... Никога....

И все пак... може би... някой... някога... би го направил!