В тъмното отново ще протегна ръка,
ще я хванеш ли....? Или пак съм сама?....

Често се събуждам през нощта и
се оглеждам из стаята. Търся някой,
който да ме утеши след кошмара ми,
някой, който му пука какво ми е....
Но стаята си е все така глуха...
Преди няколко дни запитах сестра ми
"Защо винаги и всичко проваляте?",
а тя ми отговори "Нищо не съм казала!".
А може би там е проблемът всъщност.
Никой нищо не казва, никой нищо не споделя.
Принудена съм да деля тази крещяща тишина
с още 4-ма души.Искам да споделям, но ме е страх.
Страхувам се, че хората ще ме осъдят,
или по-лошо, ще ми се присмеят.
Както се страхувам и да спя сама в тъмното....
Страх ме е да поема отговорност за себе си.
Страх ме е да се страхувам за себе си!
Искам отново да се върна при стадото,
защото то поне ще ме пази, ще се грижи за мен....
Нали?!

И никога не съм вярвала, че ще се чувствам така
и що се отнася до мен, се радвам, че мога да ти кажа
че наистина те обичам и ако някога се разделим,
затвори очи и се опитай да се почувстваш както днес
и ако успееш да си спомниш, тогава.....
Продължавай да се усмихваш, продължавай да сияеш,
знаейки, че винаги можеш да разчиташ на мен!
Затова са приятелите!
Винаги ще съм до теб - в добри и лоши времена,
защото затова са приятелите!!!!!

Специално за Shadow:
Пращам ти една голяма прегръдка и целувка, защото си ми рожденничка и най-вече, защото те обичам! Честито пълнолетие, съкровище..... :)))

Още малко, само още малко
мостът изгоря и няма път назад,
нямай страх пред вечността,
защото краят и без това е близо.
Но следващият път, сега трябва да вървя,
но пак ще се видим;
това търсене вече ме измъчва дълго време
и ми отнема силата
Една малка крачка, съвсем просто е
Защо ли се водя към лекотата,
по-добре на сигурно място в смъртта,
отколкото самотен живот.
Може ли този копнеж да е грешен?
Само една крачка право напред,
разтварям ръцете си...
Една последна прегръдка и последна целувка,
какво даваш за победата??
Отскачам, но там горе вече няма нищо,
вече съм пред края, вече съм почти свободна.
И живея както никога досега....
само в фантазиите си!

И летя, всяка вечер се издигам
И летя, тази вечер се издигам
тази вечер отново ще полетя....

Когато в душата ми е сиво и нищо вече няма смисъл,
съм най-горе и не зная накъде да продължа
Там, където има много сянка, има и светлина
Вървя към теб, не съм те забравил
ти ме познаваш и моето истинско лице
Ти ми напомняш за любов
Мога да видя, кой си всъщност
ти ми напомняш за това, което мога да бъда
За какво тази война за власт и пари?
Какво мога още да озная на този свят?
И когато вече трябва да тръгвам,
когато е настъпил моят час
Когато вътрешният ми глас ми проговори
аз съм глух и не го чувам
тогава ме погледни и ме задръж.
Напомни ми за любов
Покажи ми кой си всъщност
напомни ми за това, което мога да бъда
Това е един далечен път,
чийто край е в безкрайността
Това е една дълга и красива река,
чийто край не мога да видя.

Когато в душата ми е сиво и нищо вече няма смисъл
съм най-горе и не зная накъде да продължа...

Още от ставането ми усещам как живота ме смазва
с всяка глътка въздух, която ме изпълва...
Вдишай......... Издишай........
Опитвам се да открия нещото, което да осмисли денят ми
и доста често го намирам, но то винаги бива премазано
от хорските крака ... или по-скоро от техните души!
Къде са всичките глупави супергерои, когато най-много ти трябват???
Никой ли не вижда, че се задушавам; никой ли няма да ми помогне???
Протягам ръка,но тя е като глас в пустиня...... толкова самотна стърчи...
Или е било само насън?!
Вдишай......... Издишай........
Събуди се от ужасният кошмар, за да навлезеш в жестоката действителност!
Избягай от ужаса, за да влезеш в моят свят; в моята душа;
там, където вече не е останало нищо!

...........................Празно пространство.......................

Вдишай........ Изди..... О, по дяволите! Не ми се диша повече!
Искам да спра да дишам и с това да сложа край; точка!
Край! Но защо съм все още тук, защо все още дишам?
И защо ще продължавам да го правя и утре, и всеки следващ ден?
Защо ще продължавам да се задушавам и да страдам...?

Не, ти не ме искаш там
да целувам очите ти, да галя косата ти
или да отнема болката от теб
С болката за другар и самотата за водач
Само твоята сладка обич ми предлага
такава опасност, която не мога да понеса
И ти вече ще се загубиш в мен, вътре в мен
Кърви в ръцете ми от раните в теб
Падни от благоприличие,
докато аз ти предлагам да съгрешим
Пожертвай се, така деликатна и нежна
Тази псевдо-любов е като предателство
Затова постави любовта си на моята длан,
където изкушението е стаено в онова,
което ти предстои да изпиташ...
И аз ще свия ръката си и
ще събудя всичките ти спящи страхове!
И без търпение ще утоля жаждата си
с твоите кървави сълзи...
Ти загуби себе си в мен, дълбоко в мен
Плачи за всички мъртви обещания.
Капка сълза за всяка лъжа.
Любовта е изгубена завинаги.
Само аз ценя високо болката ти!
Само аз....

Това е първият ми до известна степен щастлив пост!
Порадвайте му се, друг може и да няма!!!!

Днес бях събудена най-нагло от сестра ми с въпроса
"Няма ли да ставаш?".
И това става в 9 и 30 сутринта.... Господи, имай милост!
След като ме подкупи с Mp3-player, за да се разкарам (не е нужно да ми казвате, че съм продажна, и сама си го знам :P), тръгнах с 25 лева да обикалям Варна от 10 и 30 до 1 и 30...Е, не че няма къде да се ходи за това време, но сама не е много приятно! Няма значение...
И така, полубудна-полузаспала, тръгнах към центъра. Срещнах един човек, който явно в пристъп на добро настроение, реши да спре на една уличка с колата си и да ме изчака да пресека.... Ахаххаах! Голяма грешка! И той го осъзна.
След 3 минутно влачене по улицата, най-сетне не издържа и ми се развика:
"Да вземеш по-бързо да минеш ли?!"
Аз осъзнах казаното едва 5 минути след това, така че вече нямаше значение! Продължих нататък!
В стремежа си да "убия" колкото се може повече време, влизах във всеки срещнат магазин. Но накрая така и не си харесах нищо! Пък и то не са много нещата, които могат да се купят с 25 лева..:P
И така в обикаляне мина по-голямата част от времето. И тъкмо попаднах на магазин, в който си харесах едни кецове, естествено беше да няма моят номер... Life sucks!!! Взех си един автобус и отидох до една пицария, където можех да не се страхувам, че ще ме изгонят! Хапнах и отидох да взема майка ми от работа.
Въпреки, че денят ми не започна много добре, накраят свърши страхотно... И сега ако някой ме пита "Защо? Какво стана?", ще трябва да разочаровам всички (освен хората, които ме познават)
"Не помня!"

Едно малко уточнение: Това днес беше преди около седмица, просто сега чак реших да го постна!

Защо ли си помислих, че този път ще е различно?
Защо се надявах, че ще мога истински да ти се доверя?
Трябваше да знам, че не мога да ти имам доверие,
но упорито отказвах да приема....
И сега аз съм си виновна, че отново ме боли!
Празнотата в мен се разширява и иска да ме погълне,
а аз вече не мога да я спра...
Това е краят на един прекалено дълъг живот,
това е моят край....
А казват, че този, който заслужава сълзите ти, никога не би те разплакал...
Ти така и не успя да ме разплачеш... Сълзите ми отдавна
се изчерпаха. Сега страдам само отвътре,
а там е още по-болезнено...
Душата ми се превърна в Ад. Просто искам да изчезна
Защо не спира болката... Искам да плача,
но усещам само как се задушавам...
задушавам се в собствените си неизплакани сълзи!
Но този път няма кой да ме утеши....










..................
Отивам си, искам само да ти кажа за последно
Благодаря ти ...... за болката!

Не мога повече да се боря срещу себе си
Самоунищожението, което сама предсказах неотдавна
Вцепенявам се...
Мислите ми са толкова далеч от мен самата...
Силата на моето правосъдие ме отвява надалеч
Просто случка, която се повтаря;
това, което никога не ти бях казала
Празнувай! Отново съм жива...
Не си очаквал от мен тази верижна реакция.
Не си могъл да си представиш такава привързаност.
Виж същността на моята гордост
Не беше лесно да я изградя далеч от всичко
Никога не съм си тръгвала от теб!
Никога не съм вървяла сама!
Удоволствието ме кара да треперя тази вечер
И си мисля, колко прекрасно е да се чувствам отново така
Време е да отворя нова страница в живота си
И тогава, не мислиш ли, че вече е време
да се проумееш, че всичко свърши?

Празнувай! Отново съм жива...

I lay, looking at my hands, I search in these lines
I've not the answer, I'm crying and I don't know
watching the sky, I search for an answer
I'm free, free to be, I'm not another liar
I just want to be myself... myself
And now the beat inside of me
is a sort of a cold breeze and I've
never any feeling inside ruining me...
bring my body, carry it into another world
I know I live... but like a stone I'm falling down
I pray, looking into the sky, I can feel this rain
right now it's falling on me
fly, I just want to fly life is all mine
some days I cry alone, but I know I'm not the only one
I'm here, another day is gone
I don't want to die...
Please be there when I'll arive, dont cry... please
And now the beat inside of me
is a sort of a cold breeze and I've
never any feeling inside ruining me...
bring my body, carry it into another world
I know I live... but like a stone
I'm falling down

Всяка вечер заспивам с мисълта "Дали утре пак ще се събудя?!", а всяка сутрин се събуждам с горчилка в душата "Кога ще свърши...?!"
Не ми се спи, не ми се стой будна, просто искам да изчезна, дори за миг; да открия място, където съм добре дошла и всички ме приемат като личност, а не като предмет!
Майната им на другите, майната му и на обществото, затова, че не ме приемат такава, каквато съм, че заради тях се превърнах в непотребна вещ, в обект на презрение, в .... това, което съм сега!!!
Ако можех за миг да изчезна от този свят, щях да потърся някой, който да ме обича въпреки всичко... да ме познава и да ме приема каквато съм, а не каквато му се иска да бъда.
Защото колкото и да се старая и колкото и другите да се опитват да ме променят по собствените си желания, Аз не мога да бъда нищо друго освен Аз!..

Всяка сутрин се събуждам с мисълта за смисъла на съществуването ми. И така и досега не съм го открила... И утрините си остават празни и самотни! Както в миналото, така и занапред! Търся приятели, с които да споделя, но търсенето ми е напразно и празно. Какъвто е и животът ми! Каквато съм и аз. И всичко около мен е като сянка... Не виждам никой и нищо, хората ме подминават, защото и те не ме виждат!
Опитвам се да открия отражението си в очите им, но не виждам нищо... Празни погледи. А казват, че очите били огледало на душата... Празни души! Празни.... Празнота, самота, отчаяние...
Винаги съм искала да съм различна от другите, да имам нещо, което те нямат. Но те имат нещо, което аз нямам... Същност, смисъл, значение...
Но не мога да го открия. Със сигурност знам, че аз не мога да радвам никого. Грешките, които правя, са или глупави или наранявам някого с тях! Или поне най-малко себе си. Но никой не мисли за чувствата на другите, когато са засегнати неговите собствени!
Затова така и не мога да се намеря... А дали изобщо търся?!
Вярно е, че ме няма тук, няма ме и в другата стая, но къде съм всъщност? И коя съм всъщност? Знам въпросите и все пак жалките ми опити да се преоткрия, остават напразни....

"Откъде се извъдихте такива зверове", пита ме тя.
А аз и отговарям "Ами не знам, такива сте ни направили"...

И отново настъпва неловко мълчание. Всеки може да разбере, че и двете бяхме обидени, дали от думите на другия или от собствените, не знам. Но извинение, както винаги, така и няма да последва. Никой не го и очакваше. Въздуха ставаше все по и по-тежък, докато накрая темата не беше сменена с една по-безопасна.... Ех, това време е спасило много хора от неприятни разговори...

"Ще вали ли?"
"Не знам..."

Защо поне веднъж не можем да проведем нормален разговор??? Защо винаги трябва да подбирам думите си, изпълнена със страх??? Защо не мога поне веднъж да бъда себе си???
И тук идва въпросът, коя съм аз? Всъщност никой не ме познава. Дори и аз самата не се познавам... Миналата година за един месец бях доволна от живота си, докато "най-близките ми хора" не решиха да очернят единственият ми приятен спомен. Смирено ви благодаря!